(Време за четене: 5 минути)
В първата част говорих за това как старите ни Вътрешни блокиращи структури (ВБС) – травми, програми, убеждения, вярвания, емоции, чувства – превръщат справедливостта в прикрита жестокост – в офиса, вкъщи и дори на опашката в магазина.
Сега ще продължим нататък – към по-тихите, но още по-болезнени форми на жестокост: тази, която реже емпатията, обръща ножа навътре към нас самите и ни учи, че любовта минава през срам и критика.
Програма: „Ако съчувствам, ще стана беззащитен, затова е по-добре да съм студен.“
Какво прави:
Реже емпатията, за да „оцелеем“. Но без емпатия справедливостта става суха математика – кой колко е виновен, колко трябва да му се върне. Човек се учи да не усеща болката у другите, за да не докосне своята.
Проявления:
– Отричане на собствената болка: „голяма работа, преживява се“.
– Нетерпимост към „слабост“ у другите
– Студени, много логични, но болезнени решения и реплики.
Пример: Бащата и плачещият тийнейджър
Синът на Димитър се прибира със скъсан тест, червена двойка и сълзи в очите.
Когато говори жестокостта:
„Плачеш? Ако беше учил, нямаше да ревеш. Сега не ми мрънкай, а сядай да учиш, че животът е много по-труден от тоя тест. Никой няма да те жали!“
Димитър вярва, че му прави услуга, защото „възпитава го в реалност“. Всъщност, режe чувствата и го оставя сам с провала.
Когато говори справедливостта от любов:
Димитър пак не е във възторг от двойката. Но първо посреща човека, после проблема.
„Виждам, че ти е кофти. Яд ли те е повече, или те е срам?“
Синът измърморва: „Всичко…“.
„Добре. Първо, двойката няма да определя кой си. Но тя казва нещо за това как си се подготвил. Искам да седнем и да видим реално – колко си учил, как учиш, къде ти е трудно. За мен е важно да разберем на какво се дължат проблемите и да намерим решение.“
Справедливостта тук не е да „минем метър“. Има последствия, има разговор, има отговорност. Но те се случват на фон на връзка, а не на презрение.
Травма: „Аз съм дефектен и когато се провалям е нормално да се отнасят по-жестоко с мен“
Какво прави:
Обръща жестокостта навътре – към себе си. Вътрешният глас е като зъл треньор: „стегни се, мършо“, „не ставаш“, „кога ще бъдеш нормален“. А когато човек дълго живее с такава вътрешна жестокост, в един момент тя започва да прелива и навън.
Проявления:
– Перфекционизъм, който реже „живо“ месо.
– Самонаказания – оставям се в токсични ситуации и отношения, „защото толкова или това заслужавам“.
– Взискателност към другите на същата височина: „щом аз се мъча, и ти ще се мъчиш“.
Пример: Жената, която не спазва срок
Надя поема проект със срок и го пропуска. Не от мързел, а тъй като на главата ѝ са се струпали твърде много неща.
Когато говори жестокостта навътре:
„Разбира се, че пак се издъни. Какво си мислеше, че ще се получи този път по-различно? Всички други някак успяват, само ти си хронично неспособна. Не трябваше изобщо да приемаш проекта“
След това, когато клиентът реагира остро, тя дори не защитава себе си, защото приема всяка нападка като заслужена.
Когато говори справедливостта от любов към себе си:
Надя си позволява честност без саморазстрел:
„Окей, обърках срока, факт е. Това не значи, че за нищо не ставам! Означава, че съм планирала зле. Какво мога да направя сега?“
Пише на клиента:
„Закъснявам с два дни спрямо уговорката. Това е изцяло мой пропуск. Предлагам следното: … (конкретно решение/компенсация). Разбирам, ако решите да не работим повече заедно, но бих искала да ви покажа готовия резултат.“
Тук справедливостта е да поеме отговорност, любовта е да не се самоубива психически заради грешка.
Убеждение: „Когато те обичат, те поправят, а поправянето минава през критика и срам“
Какво прави:
Това е семейната класика. Детето научава, че обичащият човек има право да те наранява, „за да станеш човек“. После порасва и прави същото – от любов, разбира се.
Проявления:
– „Майка ти ти го казва, защото те обича“ – с тон на военен съд.
– Партньорства, в които „изясняванията“ са всъщност взаимно унижение.
– Невъзможност да се повярва, че любов може да върви с нежност и уважение.
Пример: Майката и дрехите на дъщерята
Тийнейджърка се появява за вечеря с доста дръзка блуза. Майката кипва – страх, притеснение, собствени травми от оценяване.
Когато говори жестокостта:
„Така ли ще излезеш?! Като каква точно искаш да изглеждаш? Нямаш ли капка срам, докога ще ни излагаш? Какво ще кажат хората като те видят, ще си помислят, че…“
Думите режат не дрехата, а самоличността на детето. „Ти си срам“.
Когато говори справедливостта от любов:
Същата сцена. Майката усеща буцата в гърлото, но я превежда на човешки:
„Окей, честно, тази блуза ме плаши. Притесняваме как хората ще те гледат и какви истории ще си пишат в главата. Искам да поговорим за това ти как се чувстваш в тези дрехи и какви граници са важни и за двете ни. Може ли да седнем за 10 минути, преди да излезеш?“
Тя пак има право на своите граници, родител е. Разликата е, че говори за поведението и за собствените си страхове, не за стойността на детето.
Вярване: „В една ситуация няма как и двамата да сме добре– или печеля аз, или ти.“
Какво прави:
То превръща всеки спор в битка за оцеляване. Прави света на нула и единица. Няма място за решения, в които и двамата запазват лице; има победител и победен. Справедливостта става мач и е важно да не останеш ти губещият, важно е кой ще „излезе отгоре“.
Проявления:
– Споровете се превръщат в битки на правота, не в търсене на решение.
– Страх да не бъдеш „прецакан“ и по тази причина често прецакваш пръв.
– Усещане, че всяко отстъпване е капитулация.
Пример: Двамата и уикендът
Партньори, които решават къде да изкарат почивните дни. Той иска уикенд с приятели в планината, тя иска време, в което да са само те двамата заедно, защото цялата седмица са се разминавали.
Когато говори жестокостта:
– Значи пак приятелите са ти по-важни. – казва тя. – Ясно е.
– Да, защото те не ми висят постоянно. – отвръща той.
Оттам нататък следват етикети, удари под кръста, старите рани оживяват. Няма търсене на решение, има търсене на победа.
Когато говори справедливостта от любов:
Същият конфликт, но двамата се опитват да не режат, а да преведат нуждите си:
Той: „Имам нужда да изключа главата и да се посмея с момчетата, не съм го правил от месеци.“
Тя: „Имам нужда да усещам, че сме екип, а не съквартиранти. Тази седмица въобще не сме били заедно. Искам обаче да се чувстваме и двамата добре, затова нека обсъдим как да го направим“
Оттам може да се търси решение: един ден той е с приятели, един ден да са двамата; или този уикенд е за него, следващия, планиран за двамата.
Справедливостта тук не е „кой ще надделее“, а „как да не загубим връзката“.
Тези ВБС не живеят само в „лошите“. Те живеят и в най-симпатичните хора, които понякога казват: „Не знам как така изпускам нервите и после съжалявам“.
Това е ключът – Жестокостта обикновено е стара болка, която не знае как да излезе по друг начин.
Как да защитим истината, без да нараняваме
Всъщност, често усещаме, че говорим от рана, но нямаме идея как иначе да защитим истината си. Това са моите опорни точки, които използвам не като „техника“, а като посока:
- Разликата между факт и присъда.
Справедливостта работи с факти. Жестокостта лепи етикети.
Факт: „Закъсня три пъти тази седмица и това забави екипа.“
Присъда: „Ти си безотговорен и не ти пука за никого.“
- Тонът е половината истина.
Това е изключително важно и често се пропуска. Мога да кажа „Не“ по сто начина и всеки път ще прозвучи различно, в зависимост от емоциите и чувствата, които напират отвътре.
Ако вътре в мен има презрение, то ще излезе през пауза, поглед, подмятане.
Ако вътре има „искам да подредим нещата, не да те унижа“, това също се усеща.
- Пауза преди присъдата.
Задавам си едни прост въпрос:
„Сега искам да накажа, или да подредя?“
Ако честният отговор е „да накажа“, по-добре е да замълча за минутка, отколкото да хвърлям думи, които после ще нося като камъни.
- Говорим за поведението, не за стойността.
„Това, което направи, ме нарани.“ е различно от „Ти си разочарование.“
Първото отваря врата за промяна, но второто затваря човека.
- Право на граница, без право на унижение.
Мога да кажа: „Така не искам да ми говориш, прекратявам разговора.“ и това е справедлива защита.
Едно е да напусна разговор, друго – да затръшна вратата с „ти си болен мозък и не ставаш за нищо“.
Жестокостта не изчезва с лозунги. Тя се стопява, когато започнем да виждаме старите си ВБС и да ги назоваваме:
„Ето, пак вярвам, че без наказание няма урок.“
„Ето я старата ми нужда да нападна пръв, за да не съм жертва.“
Справедливостта от любов не значи да сме меки, съгласни и беззъби. Тя значи да пазим и себе си, и другия. Да казваме „Не“ ясно, но без да режем това, което е най-ценно за всеки: достойнството.
А когато се издъним (защото все някога ще се случи – човешко е да се греши) – най-справедливото нещо е да започнем с: „Извинявай за начина, по който го казах. Смисълът остава, но тонът ми не беше окей.“ – не се извиняваме за това, което сме казали, а за формата, в която сме го „поднесли“.
Това е онзи вид справедливост, след която не остава вкус на желязо в устата, а усещане, че сме минали през труден разговор, но и двамата сме се запазили хора – не победители и победени.