Все по-често става това тихо, но упорито свиване под ребрата, когато гледам младите хора. Не идва от страх, а сякаш виждам собствената си сянка в някого, когото не познавам.
Влизам в едно кафе. До мен седи момче, може би на седемнайсет. Докосва телефона си така, сякаш държи капкомер за кислород. Палецът непрекъснато скролва, но очите му стоят неподвижно – сякаш изпълнява чужда команда. Понякога трепва, понякога се усмихва, но някак насила, а понякога застива съвсем.
И се улавям как мисля:
„Той е на около седемнайсет, но нервната му система е на четирийсет и пет.“
Не защото животът му е пълен с битки и стрес, просто личният му свят е претоварен на входа и празен откъм вътрешния изход.
Когато не чуваш себе си, чуваш всичко останало
Много от младите не знаят кои са. Причината не е в липсата на характер, а защото им липсва тишина, в която да се чуят. Идентичността им се е формира не в собствен ритъм и темпо, а в паузите между две нотификации.
А нотификациите са упорити учители – постоянни и напълно безразлични към душата ти.
Ели, студентка, казва:
„Аз просто не мога да бъда с мен. Стартира ми едно… нещо. И почвам да търся разсейване.“
Това „нещо“ е внезапен вътрешен прилив на тревожност и стягане – като да ти стане тясно в собствената кожа, мислите да се разпилеят и тялото автоматично да посегне към каквото и да е разсейване: телефон, сериал, чат, работа, Ред Бул, цигара…
Не си спомням да съм чувала по-честно изречение за изгубена вътрешна връзка. Там, където започва това „нещо“, всъщност трябва да е домът ѝ.
А някога беше различно
Не бе по-добро, но беше по-тихо. Имаше време за тялото, за скуката, за забавянето.
Имаше място между думите – място, в което човек не се сравняваше, а се усещаше.
Сега „аз“-ът се конструира като проект, а не като преживяване. И ако някой се загуби, алгоритъмът го намира преди сам да е помръднал.
И му предлага ново лице, нова роля, нов свят, в който може да се скрие от себе си.
Но човек се ражда с вътрешен свят. Когато този свят бъде оглушен отвън, младият започва да вярва, че нещо с него не е наред. Всъщност всичко е наред, просто е претоварен.
Например Мая, с която се запознах в автобуса.
Седеше сама, с качулка, която скриваше половината ѝ свят. Телефонът ѝ светеше, но тя не гледаше екрана. Сякаш го държеше като талисман срещу собствените си мисли.
Когато автобусът подскочи, стисна телефона така, сякаш той и беше най-голямата опора, държеше я да не падне. А после… се разплака без звук. В сълзите прочетох:
„Плача, защото нямам нишка, за която да се хвана.“
Понякога човек не може да каже „защо“. Може да каже само „Не знам как.. Не мога повече така.“ И дори това го казва наум.
Николай – Коко пък е на осемнайсет и живее с усещането, че всички други имат карта на света, а само на него са му дали празен лист. Попитах го какво иска. Гледаше ме дълго сякаш очакваше на челото ми да се появи отговора. После каза:
„Много неща… , но не усещам нито едно като мое.“
Това е поколение с хиляди възможности, с море от избори и отслабено вътрешно усещане за посока, компасът им няма стрелки. И това не е объркване, а липса на стабилна отправна точка, липса на място, от което да тръгнат.
Сам с много избори понякога е много по-тежко от сам без избор.
Едно момиче седеше пред входа на магазина. Без телефон – това беше първото, което ме впечатли. Очите ѝ гледаха в една точка, сякаш се връщаше в тялото си след дълга разходка извън него.
Реших да я попитам дали чака някого, тя се усмихна накриво и каза нещо, все едно ме поля с гореща вода:
„Себе си. Но май закъснях…“
Това е фраза, която не можеш да измислиш. Кога се умори толкова тази душа…
А ние, възрастните, какво правим?
Понякога ги сравняваме с нас: „Нашето поколение не беше такова…“
Не беше. Но не защото бяхме по-силни, а защото светът беше по-тих.
Имаше празнини в дните – истински, човешки празнини, в които можеш да се огледаш. Сега празнините в тяхното „не знам кой съм“ се запълват автоматично: от непрестанно движение, от звуци, от екрани. Алгоритъмът тича по-бързо от всяка вътрешна тишина и го пълни с чужди животи, чужди тревоги:
„Ето ти цел, ето ти тяло, ето ти мечта, ето ти настроение, ето ти професия – избери си нещо, има и на промоция!“
Светът влиза през екрана толкова бързо, че младият човек трудно различава своето желание от нечия добре осветена витрина. И така расте в среда, в която вътрешното не се чува, а външното не спира да говори.
Когато нямаш тишина, не можеш да чуеш себе си. Когато не чуваш себе си, започваш да припознаваш решенията на другите за свои, а те нямат нищо общо с теб.
И идва миг, в който в огледалото стои силует, а в него тишината пита: ‘Кой си ти? Къде си?’“