(Време за четене – 6 минути)
От няколко седмици едно изречение я следваше навсякъде, като заглавие на филм:
„Искам да летя.“
Не в смисъла на „да си оправя живота“, „да имам баланс“ и всички останали удобни фрази, с които хората замазват истинските си желания. Не – Буряна просто искаше да кара самолет. Моля ви, не на въртележка или на тренажор, а истински – с всичките му пултове, прибори, каска, очила, шум в ушите и мирис на керосин. Малък, бял, смешно крилат човек за трима-четирима, с който да обикаля всички онези точки на картата, които беше оградила с химикал, а после прибрала в чекмеджето „За някой ден“.
Една “случайна“ реклама за курс за любители пилоти прелетя през екрана ѝ и извади от папката „За някой ден“ мечтата ѝ да лети.
И в следващите дни докато стоеше в задръстване, пазаруваше и даже когато си миеше зъбите, гласът отвътре ставаше все по-настойчив: „Хайде де, колко още ще чакаме?“
“Някой ден“ напираше да стане „сега”, а това изискваше няколко смели неща: време, пари и признание пред хора.
Време щеше да има след пренареждане на приоритетите, пари – също. Но да кажеш на глас пред всички „искам да стана пилот“, това вече искаше друга смелост.
Първият тест дойде почти веднага през деня под формата на следобедно кафе.
– Е, казвай – ухили се Невена и постави телефона между двете чаши кафе. – Какви ги мислиш пак, така звучеше по телефона – като човек, който е измислил нещо опасно.
Венчето беше една от онези приятелки, с които си споделяха всичко от университета насам и по навик още наричаше „най-близки“, въпреки че отдавна усещаше странно напрежение след всяка среща и напоследък срещите им често минаваха през ситото на Невенините страхове.
– За опасно, не знам, но ми е мечта и вече лягам и ставам с нея – каза Буряна – Обмислям да се запиша на курс за любител пилот и да карам самолет.
На масата настъпи кратка пауза, в която се чуваше само шумът от кафемашината.
По погледа на Венчето се виждаше как думите попадат в главата ѝ, обикалят хаотично и накрая удрят някаква вътрешна стена.
– Моля? – Невена остави чашата. – Пилот? За истински самолет ли говориш или за някаква ролева игра?
– Да, съвсем истински, от метал, стъклопласт, карбон и пр. – кимна Буряна. – Малък, за начало, ако искаш мога да ти го опиша в подробности. Има курсове за любителски лиценз. Не е евтино, но го чувствам много силно като нещо мое. А по-нататък, знам ли, може и да си купя един малък джет – Бу запърха с мигли.
Приятелката ѝ пое въздух така, сякаш възнамеряваше да изгаси пожар и се засмя, но не със смях, който те кани да мечтаете заедно, а с такъв, който ти обясняваше, че си смешен.
– Буричка, ти сериозно ли? Това е хоби за милионери. Ако имаш толкова пари, инвестирай ги в нещо нормално. Купи си още един апартамент, давай го под наем, въобще сложи парите в нещо „сигурно“. Мечтите са за младежите, а ние вече трябва да мислим за пенсия. И изобщо ти… все едни такива лудории ти идват напоследък. Синът ти какво ще каже? Как ще изглежда това? Майка му ще кара самолет!
С всяко „помисли си реално“ раменете на Буряна натежаваха от онази позната, добре тренирана интонация: „Аз знам по-добре от теб какво ти е нужно.“
След тази лека увертюра, Венчето премина на скорост към същинската част – „спасяването на редник Буряна“.
– Опасно е – отброяваше тя с пръсти. – Скъпо е. Ще се изложиш, ще ти се смеят, а ако не успееш, ще се разочароваш от себе си. А и кой ще лети с теб, ще ти се доверят ли, хората ги е страх, ами ако нещо стане? Помисли си реално, Боже мой, самолети, ракети! В България жена-пилот! Хи, хи, явно имаш скрито желание да си следващата участничка в мисия на совалката. Слушай ме какво ти казвам – довърши Невена. – Не си разваляй живота с глупости, а ако толкова ти се пътува, екскурзии бол. По-безопасно е, има програма и няма да измисляш ти всичко.
Нещо в Буряна леко се беше свило на кравай, сякаш някой бавно затваряше прозорец в нея. Това усещане се появяваше всеки път, когато споделяше голяма мечта и отсреща я бомбардираха думи като „разумно“, „нормално“, „нашите години“.
„Ето, отново старият сценарий. Аз се радвам, другият се плаши, аз се свивам, накрая мечтата става виновна и ѝ търся място в кошчето или по чекмеджетата.“ – тя се облегна на стола.
– Вени, не го приемай толкова лично, няма нужда да ми правиш бюджет. Знам, че не звучи „нормално“, като за пред повечето хора, но може би това също ме привлича.
Невена клатеше глава несъгласно.
– Просто не искам да се набутваш в нещо без бъдеще. Какво, ще се качиш два пъти в самолет и после?? Ами ако ти потрябват пари за друго, нямаш ли по-нужни неща?
Старият Бурянин рефлекс щеше да се опита да я убеди, да ѝ обясни, да се оправдава, да се съгласява „донякъде“. Но Бу отбеляза задоволството, което изпитваше докато лавираше в лавината от думи: „Това не е разговор за мечти, това е разговор за страхове, който няма дъно и аз няма да наливам енергия в него“.
Усети и лекото охлаждане в гърдите. Не беше от раздразнение, а от прозрението къде е границата на едно приятелство като възможност за споделяне на големи идеи.
– Разбирам, че ти звучи безумно и не очаквам да го почувстваш като твое. Молбата ми е да не ме убеждаваш да сляза на земята. Тук съм била достатъчно и сега просто искам да проверя как е малко по-нагоре.
Венчето въздъхна безнадежно и смени темата с поскъпването на живота.
Буряна я слушаше през две-три думи, кимаше и си мислеше:
„Това е приятелство, с което мога да пия кафе, да обсъждам ремонти и рецепти – зона за ежедневни теми. Но не е мястото, където да нося крилете си, не е място за полети.“
В главата ѝ пробягаха думите на дядо ѝ: „С такива приятели, врагове не ти трябват.“
Няколко дни по-късно на касата в книжарница, тя държеше в ръка тънка книжка за пътешествия с малки самолети. Беше я грабнала, защото на корицата имаше облаци, които приличаха на възглавнички с крилца.
– Харесвате ли такива неща? – чу глас до себе си.
Мъж, около нейната възраст, с раница и онзи израз на човек, който е готов всеки момент да скочи на влак в неизвестна посока. Държеше в ръцете си дебела книга за аеродинамика.
– Обичам облаци – измъкна се дипломатично тя.
– А май и самолети? – усмихна се той.
„Ето, проверка номер две“ – подсмихна се Бу наум. – „Да видим дали ще си затрая този път.“
– Всъщност мисля да се записвам на курс по пилотиране. Буряна – кандидат-пилот и щурман.
– Николай, Нико, Ник, което си изберете – и той ѝ подаде книгата си, сякаш беше визитка. – Името ви е много „пилотско“, може ли на „ти“? – тя кимна. – Знаеш ли, това е най-хубавото изречение, което съм чувал цяла седмица.
– Не ти ли звучи малко… дръзко и нереално? – Бу се изсмя невярващо.
– Разбира се, че звучи дръзко и точно това е чарът. – Нико говореше спокойно, с тон, в който имаше ентусиазъм, без да е театрален. – Разкажи ми, какво и защо искаш това.
И тя разказа за мечтата, за папката „За някой ден“, за Венчето и за „нормалните“ инвестиции.
Нико я слушаше без да я прекъсва и вмъква „ама“ през изречение, а когато приключи, погледна я в очите и каза:
– Виж, моята майка още мисли, че съм се побъркал. Само че аз живея своя живот, не нейния и не съм длъжен да ѝ обяснявам всичко, което правя и защо го правя. Ти също не си длъжна да се доказваш пред никого. Който те обича, ще ти зададе въпрос: „Как мога да ти помогна да го направиш по-безопасно и умно?“, вместо „Защо изобщо го искаш? Така, че да видим как може да се случат нещата при теб.
– Как? – изненада се тя. – Няма ли да ми кажеш, че съм луда?
– Че си луда, е ясно – засмя се той. – И това е хубавата новина. Въпросът е каква конструктивна щуротия можем да направим от това, а ако е съвместно, още по добре. Слушай предложение: записваме се двамата. Ще се редуваме да носим термоса с кафе, ти ще ме подсещаш за теорията, аз ще ти показвам как да се правят списъци за проверки преди полет. Имам подарък за себе си отдавна и все го отлагам. Може би точно това е, още повече, че и ти дойде пред мен като потвърждение.
Буряна усети как онова вътрешно свиване, което бе преживяла с Невена, сега се разширява в обратната посока, сякаш някой отвори прозореца и в стаята се втурна нещо свежо.
– Чакай, ти сериозно ли, шегуваш ли се? – погледна го подозрително.
– Никак даже, само ме е яд, че не го направих по-рано. Мечтая за това от дете и аз все си казвах „сега не е моментът“. Сега ми стана ясно, че моментът се казва „среща в книжарница“.
„Тук някъде сценаристите сложиха твърде много съвпадения“ – помисли си Буряна и едва се сдържа да не го каже на глас.
– Добре – усмихна се тя. – Да видим дали ще успеем да стигнем до първия полет. Ако обаче се окаже, че и двамата се страхуваме от високо, ще се прехвърлим на курс за машинисти или за морски капитани.
– Имаме сделка. Само да знаеш, че ако наистина се научим да летим, много трудно ще ме свалиш после от небето. – Нико протегна ръка.
Уговорката им за следваща среща беше да разгледат сайтовете на летищата, да сравнят цени и да си направят списък „какво ми трябва, за да не падна от самолета“.
„Виж го ти него“ – Буряна вдъхна дълбоко докато кръчеше към дома. – „Човек, който чува „искам да стана пилот“ и първата му реакция е „да го направим заедно“. Такива хора са рядкост и може би точно такива хора искам по-близо. С тях не е нужно да защитавам мечтите и плановете си като дипломна работа.“
Вечерта, когато остана сама, Буряна отвори тетрадката си, обзета от силно желание да сподели преживяното.
На първия ред написа: „Приятели, с които се лети.“
После затвори очи за момент и си пусна на ум двата разговора като два кратки филма.
Първият, с Невена: усмихнати начални кадри, позната маса и кафета, лекото напрежение от въпросите „има ли смисъл“ и „какво ще стане ако“. И как картината на мечтата ѝ се смалява, докато говори.
Вторият, с Нико: книжарница, книги за самолети, някой, който чува „искам да летя“ и реагира с „да, хайде“.
Започна да подрежда с химикала своя вътрешен чек-лист за приятелство. Прочете на глас написаното и добави още едно изречение:
„Истинското приятелство не е да стоим заедно на земята, защото така е по-безопасно.
Истинско приятелство е кой от нас ще подкара самолета, кой ще държи картата и двамата да сме окей с това.“
После, почти без да мисли, нарисува в края на страницата малка кабина на самолет.
На пилотското място седеше тя, а до нея човек с раница и книга за аеродинамика, който се смееше на нещо, което тя тъкмо беше казала.
Под рисунката написа:
„От днес нататък в самолета на живота ми се качват само хора, които могат да понесат моята височина.“ Сега мечтата ѝ не изглеждаше нито „щура“, нито „луксозна прищявка“. Изглеждаше като посока, а приятелството като екипаж, който има право да избира сама.
Ако срещнете в текста думи, които са в цвят — те са линкове към допълнителни материали в сайта, свързани с подобни теми.