(Време за четене – 4 минути)
Вечерта миришеше наситено на истинска пилешка супа – с фиде и чубрица – и палачинки с малиново сладко. Телевизорът хълцаше и подсмърчаше, а на дивана пред него се беше разположил с дистанционно в ръка Кин (от Константин), нейният 15 годишен тинейджър, който имаше физиономия на социолог, проучващ изчезващ вид (явно здравия разум).
Буряна се изтегна до него със собствените си очаквания за вечерята.
– Мам, обясни! Тази мацка, която си тръгна, плаче, защото не получи съпруг ли?
– Не е съпруг, Кински. Това е кастинг, малко по-дълъг и с много рози.
– Ама за какво точно е кастингът?
– Ами, за роля в сърцето на ергена.
– А-а… Значи тя се явява на прослушване за връзка?
– Ха, ха, май да. И после евентуално и за терапия.
На екрана се въртеше световната антология на човешката драма, смесена с лош сценарий, а в нея Кин беше натиснал бутона на вътрешния коментатор.
Ако извънземни кацнат и попитат какво е любов, сигурно ще им пуснат „Ергенът“, в който трийсет жени се състезаваха за сърцето на мъж, който притежаваше три основни качества: джапанки с лого, коремни плочки с релеф на ренесансова статуя и способността да казва „Между нас има истинска връзка“ на пет различни жени с мигли над 4 см в рамките на един епизод.
В „Биг Брадър“ пък човешката същност се свеждаше до формулата: „Затворете няколко души в къща без Wi-Fi, хранете ги със зрителско внимание и чакайте експлозия от емоции“. Ако някой не крещи, плаче или не се сърди за салама в хладилника, нещата не отиват на добре и значи е време за номинации.
„Сървайвър“ – о, тук имаше смели, силни и потенциално гневни хора, които ни учеха на оцеляване, но всъщност най-важното умение се оказваше как да сготвиш ориз с кокос, без да те изгонят от племето.
„Игри на волята“ – тестостеронът и адреналинът се лееха в индустриални количества, а волята се измерваше не в духовна сила, а в мерене на мъжка срещу женска мощ и по способността да влачиш варели, да решаваш пъзел под таймер и да не наречеш някого „мухъл“ в ефир и най-вече да гладуваш.
А „Фермата“ – е, тук се идваше, за да откриеш емоционалнтаа си стабилност. Но преди това трябваше да откриеш къде са кофата, кирката, водата, захарта и търпението на зрителите. Истинската драма започваше, когато някой обърка кравата с йога-инструктор.
Буряна се засмя. Улови се, че се смее през няколко слоя ирония, сарказъм и спомени. В които също се смееше в началото, но после спря да ѝ е смешно. Малкият Кин започна да се държи като водещ в риалити и раздаваше номинации на родителите си, а бившият ѝ искаше да бъде обожаван, но без да изнася боклука. Тя пък се чудеше дали ѝ трябва повече драма, за да заслужи внимание.
– Мам, ти гледала ли си такива?
– О, да. Когато бях на твоята възраст, мислех, че животът трябва да бъде сериал. Пълна промяна, трима ухажори, две съперници, един драматичен избор и много лайкове. После се чудех защо връзките ми приличаха на клифхенгъри.
Константин я гледаше подозрително и с изненада. – И?
– И после започнах да забелязвам, че чаках любовта да се появи с фонова музика. И че ако нямаше емоционален взрив, не броях преживяването за истинско. А това, скъпи мой, се нарича медийно програмиране. Истината беше, че тези предавания не се правят за нас, а от нашите слабости – за печалба. Те уж забавляват, а всъщност възпитават ежедневно. Подмолно, всекидневно и тихо учат да да искаш обожание, а не близост, да търсиш драма, а не истина, да се сравняваш, вместо да си автентичен. С времето усещах, че не просто се отдалечавам от себе си, а направо ме оперират от способността да чувствам. Удряха не в сърцето, а в инстинкта и ме отдалечаваха от всичко, което някога ме е правило творческа, мислеща и жива.
– Тоест… облъчват ни?
– М-м, не чак толкова видно и електронно, както си го представяш – с микровълни. По-скоро с инфо-смог. С примери как „се прави“ любов, как „се печели“ приятелство, как „се изглежда“ женско или мъжко. Реално виждаш не живот, а монтаж.
– Ама ти защо ги гледаше?
– Защото тогава мислех, че ако не си като тях, си скучен. После усетих, че не ставам герой в историята си, а статист в нечий сезон
Константин замълча. После каза бавно, с обичайната си ясна логика:
– Разбирам. Само че, ти си това, което си сега, именно защото си ги гледала. Защото си опознала всички тези „съкровища“ и си направила избор. А аз как да направя мой избор – чрез твоя ли?
В усмивката ѝ имаше болка, признание и гордост.
– Не искам да правиш моя избор, опазил ни Бог, искам да познаеш себе си. Да се научиш да гледаш не просто екрана или да ти е като фон, а как той те кара да се чувстваш. Да разпознаваш кога някой друг слага мисъл в главата ти, усещане в тялото ти или глад в сърцето ти. Всъщност това е и нашата работа като родители – не да забраним, а да дадем място за истински избор.
Кин кимна и вече не гледаше екрана, а я дърпаше за ръце.
– Искаш ли тази вечер да си направим наше риалити?
След половин час кухнята приличаше на снимачна площадка. Пуснаха музика и започнаха да импровизират танц, в който смехът беше в главната роля.
Буряна почти не гледаше телевизия и то не защото беше над нещата. Беше ѝ се случило да живее с хора, които се държаха все едно са в сапунка и обръщаха живота на такъв. След куп такива преживявания, реши мъдро:
„Щом така или иначе играем роли – поне да си избирам собствената.“
И така започна да пише своя сценарий, в който имаше по-малко драма, повече тишина, малко вътрешни реклами и много свобода за редакции. Понякога сама, понякога с Кин, понякога с приятели и хора, които не я сравняваха, а я виждаха такава, каквато беше.
Тази вечер, например, тя просто изключи телевизора, точно когато едно листенце от червена роза залепна на роклята ѝ. Палачинките излъчваха тонове съблазън, а от китарата на Константин към тях се присъедини и Ел Мариачи.
И вие сте поканени!
Ако срещнете в текста думи, които са в цвят — те са линкове към допълнителни материали в сайта, свързани с подобни теми.