(Време за четене: 6 минути)
Сутринта започна както всички други – с кафето КККК (кафе, какао, кокосово масло, канела) за Буряна и дежурния шум от телевизора на съседите, който нахлуваше през прозорците.
Тя не гледаше новини сутрин, по-скоро те я преследваха през стената, през телефона, през устата на всички останали. Напоследък ѝ липсваха тихите сутрини, в които можеше да се концентрира и чуе мислите си.
Синът ѝ Константин, 15-годишен, с качулка и слушалки, седеше над купа с овесени ядки и телефон в кухнята. Мозъкът му очевидно беше на три места едновременно.
– Чу ли за тия? – каза той вместо „добро утро“, без да вдига очи. – Мистерията с АТВ-тата? Интернет е полудял.
– Не, кажи ми – отвърна Буряна, отпивайки с наслада от кафето. – Имам нужда от шок още преди да съм видяла делата за деня.
Кин вдигна поглед, доволен, че има публика.
– Значи: трима – двама мъже и една жена – наемат АТВ-та от някакво хотелче ли, хижа ли, почти до границата. Казват, че ще се разходят, изчезват и край. После хеликоптери, дронове, полиция, кучета, всичко – ни вест, ни кост.
Бу повдигна рамене, което той разчете като интерес.
– Намират АТВ-тата под един заслон – продължи той, вече с блеснали очи. – На едното – документи и чанта с доста пари и някакви ценности. Няма тела, няма стъпки или други следи къде са се махнали. Наблизо открили едно скъсано яке. Разбираш ли? НИЩО, все едно са се изпарили или извънземни са ги отвлекли! Голяма мистерия.
Вътрешният пазач леко придърпа стомаха.
– И какво казват в интернет? – попита Буряна, вече знаейки, че отговорът няма да ѝ помогне да си допие кафето спокойно.
– Всичко – разпери ръце Константин. – От „органи за черния пазар“ до „отвлечени от дронове“ и „бягство зад граница с фалшива следа“. Един пич направи карта как може да са минали през тайна пътека към военни складове наблизо. Друг твърди, че са ги прибрали в тайна програма за свидетели.
– А някой предлага ли теория „подхлъзнали се, паднали или върнали са се с балон при баба си на село“? – вдигна вежда тя.
– Мамо, моля те – възмути се Кин. – Това не събира лайкове. И, естествено, всички са на темата „държавата пак крие“. Как може да няма отговори, нали трябва да знаем!
На Буряна винаги ѝ беше интересно как това „трябва да знаем“ почти никога не върви с „трябва да спим“, „трябва да ядем“ и „трябва да си живеем живота“. Нито една държава не беше подписвала договор „Обещаваме лично спокойствие на всеки гражданин“, но по навик всички се държаха така, сякаш в Конституцията пише: „Ще ви пазим и от несигурност, и от собствените ви мисли“.
Вътрешният пазач си отбеляза: „Първа доза адреналин за деня е приета“.
В кантората атмосферата беше още по-гъста от новините, сякаш имаше конференция по криминалистика. Секретарката гледаше лайв, клиенти в чакалнята спореха с телевизора, а колегата ѝ Михаил се втурна към нея с теория, достойна за пет сезона сериал.
– Гледа ли за тия в планината? – посрещна я той още на вратата. – Не може да не си в час, ти всичко знаеш.
– Добро утро и на теб – усмихна се Буряна. – Позволи ми поне да прекрача прага преди да ме поздравиш с темата на деня.
– Трима души не могат да изчезнат така, без никаква следа. Ясно е, че е имало сделка – продължи той, вече разпалено. – Пари в чантата, документи в АТВ-то, според мен чисто отклоняващ маньовър. Може да са военни експерименти или пък мафията си е казала тежката дума. Или са ги гепили, или сами са офейкали с други хора. Сто процента има участие на служби. Няма как да няма нещо отгоре. Да знаеш, че държавата е набъркана до фонтанелата тук. Държавата не ни пази, Бубе.
„Държавата не ни пази“ мина през тялото ѝ като старо изречение, което е чувала и преди – само че тогава беше „майка ти не може да те пази винаги“, после „няма кой да те пази“, после „пази се сама“.
Много хора носеха в себе си комбинации от вярвания „Светът е опасен“, „Аз сама не стигам“, „Някой голям трябва да е отговорен“.
Когато този „някой голям“ в лицето на мама, татко, учителите и началниците се разпаднеше, оставаше само държавата – последният абстрактен възрастен. И беше по-лесно да ѝ хвърлиш целия хаос на живота, отколкото да признаеш, че част от отговорността винаги остава при теб – в изборите ти, в границите ти, в това на какво излагаш нервната си система.
Буряна остави папките на бюрото, вдиша дълбоко и си позволи три секунди да усети как се чувства тялото, както казваше – да го „сканира“ набързо. Стомахът – леко свит, челюстта – готова да се стегне, а вътрешният пазач вече беше на пост, оглеждаше хоризонта и се изкашля: „Един път на ден ще ти го позволя – помисли си тя – после ще ти забраня това изречение по служебен път.“
– Съгласна съм, че държавата не идва с АТВ да ни вози лично. Но в момента повече ме интересува дали ние си пазим нервната система. Успя ли да приключиш със справката по делото на Икономови?
– Бях… почти я бях направил, но като казаха новината, след това до два гледах клипове – въздъхна той. – Като не ни пази, човек трябва сам да знае и да се оправя. Затова гледам, Бу.
„Прекрасно – помисли си тя. – Държавата не ме пази, затова аз няма да си пазя съня – чудесна логика, директно от учебника по ВБС.“
– Ясно – усмихна се тя. – Аз съм в лабораторията по семейно право, ако ме търсят. И да – ако държавата не ни пази, ще е грешка да ѝ повериш нервната си система.
Работата я погълна – искове, срокове, клиенти, които искаха вселената да им върне справедливост и то най-добре до края на следващата седмица. Искаше да приключи бързо и да потанцува в студиото, да се отпусне преди да отиде на работа в „Мармалад и джаз“.
В събота сутрин Буряна се събуди към 9 от извънредна емисия и от гласове, които се надвикваха.
В кухнята телевизорът работеше, миришеше на кафе, а майка ѝ стоеше до котлона с дистанционно в ръка.
– Събуди се! – възкликна тя. – И точно навреме. Пуснаха нов запис от заслона!
– Добро утро – каза Буряна. – Радвам се, че имаме нов запис, вместо палачинки. Щях да се шокирам иначе.
– Мам, нови хипотези – Константин вече седеше на масата с лаптоп и телефон. – Едни казват, че някой ги е прехвърлил през границата с военен хеликоптер. Други – че сами са избягали с някакъв изоставен камион в едно от селата.
– Някой да е предложил теория „да не пророкуваме, а да изчакаме експертите по терен да свършат работа“? – попита Буряна.
– Мамич, стига с този твой скептицизъм – въздъхна Кин. – Да не те познавах, щях да кажа, че ти липсва всякакво въображение.
– Аз ти казвам – намеси се баба му, докато наливаше кафе. – На всички им е удобно да не казват истината и затова никога няма да я разберем. Държавата… – спря, когато видя погледа на дъщеря си.
– Мамо, събота е, нека днес държавата да си вземе почивка в нашата кухня – Буряна вдишваше спокойно аромата. – Кажи ми ти как си.
– Аз ли, как да съм? – изненада се майка ѝ. – Вие със сестра ти като да сте се наговорили – правите се на пълни непукисти, а аз даже не мога и да спя – все АТВ-та хвърчат навсякъде.
– Значи за теб вече не е новина, а сериал – заключи Буряна. – И как се чувства тялото ти в този сериал?
– Едно стягане тук, стягаме ме главата, малко натиск в очите… Ама и внук ми се прави на детектив цяла нощ.
Буряна се облегна на плота и си взе глътка кафе.
– Добре, нека направим така. Тези тримата в планината имат екип за издирване, нали – хеликоптери, кучета, дронове, планинска спасителна, доброволци, всичко? Това е техният екип. Да видим, ние тук, в тази кухня, какъв екип имаме? Едно сърце на 60 плюс, едно 35 плюс и едно на 15 – изброи Буряна. – И всички са на денонощно дежурство пред екрана. Някой от вас ще си пусне ли отпуск?
Константин се засмя:
– Мам, ти искаш да правиш стачка на нервната система ли?
– Да – усмихна се тя. – Тя обявява, че в близките три часа няма да приема нови включвания от „мистериозни източници близо до границата“. Само ще готвим, пием чай и ще се разходим в парка.
Майка ѝ въздъхна с една от онези въздишки, които започват като протест и свършват като облекчение, и излезе да купи хляб.
Вътрешният пазач леко се отпусна. За първи път от два дни имаше усещане за малка, но своя територия на контрол: кухня, бар, парк. Достатъчно за едно тяло.
Изключи ТВ, но телефонът ѝ завибрира. Групов чат: „Момичетата от университета“. Съобщения се изсипваха като лавина: „Гледайте това, разкрили са истината“, „Този клип е най-смислен“, „Тук казва нещо много важно за управляващите и за нас“.
Вътрешният пазач изщрака с пръсти: „Ако го отвориш, разходката отива на кино и няма да можеш да заспиш до два.“
Остави телефона на масата и докато миеше чашата, усети, че дишането ѝ се изравнява. Нямаше героизъм в това да не гледа клиповете. Имаше чиста полза: утре щеше да бъде малко по-малко раздразнителна към първия клиент, първия таксиджия, първата приятелка.
Поседя още малко в тишина. Тогава ѝ хрумна още нещо: конспирациите са като домашна версия на „официалния сценарий“. Когато институциите не могат да ти разкажат историята докрай, умът сам си режисира версия, която да издържи на напрежението. Може и да е по-страшна и по-нереална, но поне е завършена, а не разпиляна по студия и лайфове. А всички тези версии: „службите крият“, „някой отгоре дърпа конците“, имаха и една бонус-функция – спестяваха личния въпрос. Докато сочиш с пръст към една голяма анонимна структура, няма време да се запиташ: „Как живея аз моя си ден? Къде изливам вниманието си? Какви граници поставям?“
Истината беше, че гладът за информация не идваше само от света, а и от нейните вътрешни пазачи. Един шепнеше: „Ако не знаеш какво се случва, нещо ужасно ще те изненада“, втори настояваше: „Информираният човек е отговорен, другият е глупав и безотговорен“, трети държеше да не изпада от племето: „Всички говорят за това, а ти ще мълчиш като последната непукистка ли?“. Имаше и един друг – този, който обичаше да гледа тъмното през стъкло. През него гледаше чужда смърт, жестокост и мистерии. Буряна осъзнаваше как собствената ѝ Сянка беше привлечена от това да може съвсем „легално“ да се докосва до тъмното навън, вместо да го види в самата себе си.
А отгоре на всичко телефонът работеше като мини-лотария: всяко опресняване обещаваше нов страх, нов скандал, ново „разкритие“ и по една малка доза допамин и адреналин. Информацията уж носеше сигурност, принадлежност и чувство, че „си в час“, но сметката я плащаше нервната система – с безсъние, стягане в стомаха и хронично усещане, че си на пост в мъгла, която не е твоя.
„Добре – каза си Буряна – държавата може и да не ме пази. Но аз имам един вътрешен пазач, дето се грижи да не ми изгори бушонът, и няма да го жертвам в името на рейтинга. В моята малка държава затварям новинарския граничен пункт.“
Не беше голяма революция и нямаше да влезе в новините, но за нервната ѝ система това беше промяна на режима: от „вечно дежурство“ към „за днес си в безопасност“. Тя се чувстваше добре в собственото си тяло, в което беше главен пазач, законодател и съдия едновременно.
И тук конституцията беше кратка: „Информацията е гориво, но посоката и скоростта ги избирам аз.“
Ако срещнете в текста думи, които са в цвят — те са линкове към допълнителни материали в сайта, свързани с подобни теми.