(Време за четене – 5,5 минути)
Всичко започва съвсем невинно. Отиваш да си направиш кафе, взимаш телефона „за малко“, за да видиш какво се случва по света. Екранът светва и те посрещат три–четири известия: „Спешно!“, „Скандал!“, „Разкритие!“
„Шок! Шокиращи подробности!“
Докато кафето още не е готово, вече си прекарал през себе си няколко човешки трагедии, политическа свада и хипер-доза икономически страх. После денят продължава с работа, с деца, с покупки, но нещо в теб постоянно остава нащрек.
Вътрешният „датчик за опасност“ няма бутон „само малко новини“
В тялото ни има система, която постоянно оценява дали сме в безопасност. Представи си го като вътрешен датчик за дим.
Той не разсъждава и не проверява източници. И не прави разлика между новина за чужда война, конфликт в парламента или ужасна катастрофа, станала на другия край на страната.
Вижда картина, чува думи, усеща тон. Регистрите са прости: „спокойно“ или „опасност“.
Когато по няколко пъти на ден пред очите ти минават тела, пожари, крясъци, думи като „криза“, „катастрофа“, „разпад“, вътрешният датчик започва да свети по-често. И не само докато гледаш или четеш новините, а и после в тишината.
Това се усеща като свито гърло, стегната челюст, стегнат врат и трапец, напрежение в стомаха, лека нервност, която не знаеш откъде идва, лека мозъчна мъгла, несигурна походка. Сякаш някъде има пожар, но не виждаш къде точно.
Защо „още една статия“ не носи повече яснота, а повече шум
Проблемът не е само, че новините са тежки, а в това, че често са накъсани и недовършени.
Днес излиза „сензационно разкритие“. Утре имаме „обрат в случая“. После нови „шокиращи факти“, които не отговарят на старите.
Ние не получаваме история с начало, развитие и завършек. Получаваме отделни кадри, подредени така, че да ни държат в напрежение.
Умът ни се опитва да сглоби смисъл от това. Започва вътрешен монтаж, но не на базата на фактите, а на базата на всички ВБС (Вътрешни блокиращи структури – травми, програми, убеждения, вярвания, чувства), които са структурно активни в нас на съзнателно и подсъзнателно ниво:
„Ами ако…“
„Може би всъщност…“
„Сигурно крият нещо…“
Колкото по-хаотично е подавана информацията, толкова повече мозъкът върти мисли и се опитва да довърши картината. И точно тук се задейства капанът на информационния глад:
„Само още една статия… само още едно видео… може би следващото ще ми даде голямото обяснение.“
Само, че следващото рядко носи завършек, а обикновено носи още една доза напрежение.
Когато новините започнат да ти пишат сценария на деня
Всичко това не остава на екрана. То започва да се прехвърля в ежедневието.
Четеш нещо сутринта и през целия ден се хващаш, че си раздразнителен на близките, без да знаеш защо.
Лягаш вечер и вместо да мислиш за своите планове, в главата ти върви повторение на новинарския дневник.
Опитваш се да се концентрираш върху работа, а умът ти „превърта“ кадри от клип, който си гледал вчера.
Много хора описват това състояние като „изпитвам умора без причина“, „сякаш ми е взет кислородът“, „не мога да понасям хората, а не са ми направили нищо“.
Всъщност нервната система се опитва да преработи всички тези шокове. Тялото търси изход за напрежението. И когато не му го дадем по конструктивен начин, то започва да избива в безсъние, в постоянен фон на тревожност, в изблици на гняв към напълно невинни хора.
„Или ще потъна, или ще се изключа“ – двете крайности
Когато това ни се случва дълго време, обикновено се люшкаме между два режима.
В единия край сме постоянно вътре в новините – следим, коментираме, споделяме, спорим. Чувстваме се отговорни да знаем всичко, да вземем страна, да сме „в час“. Цената на този режим е, че почти не остава място за собствения живот.
В другия край правим рязък отказ – махаме приложенията, „изключваме антените“, не искаме да чуем нищо. „Не гледам ТВ, не влизам в интернет, не слушам радио“ – облекчението е налице, но идва със сянка от вина: „Безразличен ли съм?“, „Не съм ли длъжен да се интересувам?“
И в двата случая губим нещо важно. Губим или връзка със себе си, или връзка със света.
Вътрешните блокиращи структури (ВБС) зад „информационния глад“
В моята система „Път към себе си – ПСИ“ с ВБС – вътрешни блокиращи структури –обозначавамвсички вътрешни конструкции, които са невидими травми, програми, вярвания и убеждения. Те въртят поведението ни автоматично, дори когато логично разбираме, че не ни е добре.
При информационния глад най-често зад кулисите работят няколко типични ВБС.
1. Програма: Ако не знам всичко, не съм в безопасност“
Иван не е фен на драми. Работи си, гледа семейството, не обича да се разправя в социалните мрежи. Само че от няколко години насам вечерите му изглеждат така:
Вечеряна фона на ТВ, малко време с децата, баня, всички заспиват и тогава започва „дежурството“. Иван казва, че само „хвърля едно око“ на новините преди сън. Отваря една медия, после втора, после социалните мрежи. Леглото се превръща в команден център – чете, гледа, прескача от тема на тема.
Когато най-после остави телефона, е минал час, понякога два. Тялото му е напрегнато, но умът е убеден, че това е било важно: „Поне знам какво ставаи ако стане нещо, няма да ме хване неподготвен.“
На сутринта се събужда недоспал и раздразнителен, но не свързва това с „дежурството“. Тук външно Иван просто проверява новини. Вътрешно обаче той стои на пост, защото някога е научил, че никой не пази достатъчно добре – родителите, институциите, светът.
Мозъкът му е приравнил „информация“ означава „безопасност“.
Нервната система обаче плаща огромна цена – вместо да се изключи нощем и почине, тя работи в режим „наблюдателна кула“.
Колкото повече гледа, толкова повече усеща, че не стига. Защото новините никога не свършват, а отговорът „вече си в безопасност“ така и не идва.
Тази коренна ВБС-програма превръща информираността в магически амулет, който предопределя действията ни:
Ако следя всяка новина, няма да ме изненада нищо;
Ако знам какво става, ще мога да се подготвя;
Ако постоянно проверявам, ще предотвратя нещо лошо;
2. Убеждение: „Ако пропусна нещо, съм безотговорен човек“
Вики винаги е била „съвестното момиче“. В училище знае всички дати, всички събития, всички скандали в класа. В семейството е човекът, който се интересува от всичко – от здравето на баба до това какво става в парламентаи който иска да е източник на информация за всички.
Когато по новините се случва нещо голямо, Вики влиза в ролята на жив информационен център. Чете, гледа, слуша, споделя линкове с приятели, обяснява кой какво е казал. Ако някой „не е чул“, тя се чувства почти длъжна да го „светне“.
В редките моменти, в които си казва „не мога повече, ще си дам почивка“, защото чувства, че главата ѝ ще експлодира, а тялото ѝ все едно липсва, се появява един тих, но много остър вътрешен глас:
„Сега ли ще се правиш, че не те засяга? Това е безразличие. Значи си като онези, дето не ги интересува.“
Вики затваря лаптопа, за да почине и след десет минути отново го отваря. В случая не за удоволствие, а за да не се почувства „лош човек“.
Тук новините вече не са просто информация, а доказателство за морал: „Интересувам се, значи не съм безчувствена.“
Те се превръщат в изпит. Всеки опит за почивка се възприема като преписване или бягство от изпита. Затова нервната система няма право на регулация, защото регулацията изглежда като предателство.
Колкото по-силна е вината, толкова по-трудно е да натиснеш „пауза“, дори когато тялото крещи за почивка. Информационният глад се храни от вина, не от любопитство, той е оправдание пред вътрешния съд. С всяка следващо съдържание сякаш казваш на някакъв вътрешен прокурор: „Виж, интересувам се, не съм безразличен“
Механиката е следната:
„Добрият човек“ трябва да знае какво се случва;
Ако не знам, значи съм безчувствен, егоист, безотговорен гражданин;
Следователно трябва постоянно да съм „в час“, за да не съм „лош“;
3. Вярване: „Ако намеря още информация, ще си върна контрола“
Стефан вече трета вечер не може да спи добре. Случаят, който върви по всички медии, не му излиза от главата. Чувства се объркан, ядосани безсилен.
Казва си:„Ще прочета още няколко по-подробни материала, да видя всички гледни точки. Като си изясня картината, ще ми олекне.“
Отваря дълъг анализ. После втори, трети, коментари под тях. Колкото повече чете, толкова повече се появяват нови „парчета“ – нови версии, нови свидетелства, нови „бомбени разкрития“.
Стефан усеща, че е по-разклатен от преди, но не може да спре.
„Явно още не знам достатъчно – мисли си. – Щом още ми е толкова тежко, но нямам решение, значи нещо ми убягва.“
Накрая заспива към три през нощта, без да е намерил „големия отговор“. На следващия ден отново влиза да търси.
Логиката отвътре:
Чувствам се безсилен и това е непоносимо;
За да не се чувствам така, трябва да разбера всичко;
Щом ми е още зле, значи не съм разбрал достатъчно и трябва да продължа;
Системата, в която Стефан търси контрол, няма край. Новините са устроени да се обновяват непрекъснато и затова усещането за контрол винаги е на една статия разстояние, но никога тук.
Тялото му през това време не получава сигурност, а нови и нови поводи за тревога. То чака: „кога ще ми дадеш сигнал, че сме свършили за днес“, но този сигнал не идва.
В тази първа част говорихме за това как информационният шум държи нервната система в режим „дежурство“ и за някои скрити вътрешни програми, които определят действията ни несъзнателно.
Във втората част ще видим още типични сценарии и ще стигнем до конкретни стъпки как да излезем от този кръг, без да се изключваме от света.
(Следва продължение)
Ако срещнете в текста думи, които са в цвят — те са линкове към допълнителни материали в сайта, свързани с подобни теми.